“Пианиста и розата”

Автор desertrose

Някой свиреше на пиано. Носеше се аромат на рози. Нежната музика плени Луната. Тя пророни сълза.

От небето падна звезда за да се роди любовта между двама млади. Даниел караше пианото да говори, докосвано от парещите му пръсти. Музиката, която създаваше беше толкава завладяваща и истинска.

Посетителите на пиано бара бяха все едни и същи. На това място идваха за да преживеят отново спомените си – близки и далечни, вълнуващи и незабравими.

Даниел се бе научил още от малък да се справя с трудностите в живота си. Рано загуби родителите си при катастрофа и му се наложи да успява без чужда помощ. Временните родители все не бяха стока и той често се местеше от семейство в семейство. Накрая порасна и трябваше сам да си намери дом и работа. Единственото, което можеше да прави бе да свири на пиано – той бе самоук талант, а и това бе единствения начин да се откъсне от външния свят, който сякаш го дебнеше зад всеки ъгъл, причакваше го, и му подлагаше крак.

Наеха го като пианист в пиано бар на минимална заплата, без осигуровка, но поне имаше някаква работа. Там срещна … едно невероятно момиче на име Карина. Тя бе на седемнадесет, с дълга тъмна коса и топли кафеви очи. Често идваше в пиано бара и изпълваше дните на Даниел със светлина. Мина доста време докато младежът се престраши да я заговори, дори й посвети песен. Мислеше си: „Тя никога няма да обърне внимание на един самоук музикант като мен”.

Но един ден стана „чудо”’. Тя се приближи до него и когато изпълнението му свърши промълви:

- Толкова ми харесва начина, по който свириш. Имах чувството, че го правиш за мен, но да не се залъгвам, нали това ти е работата?!

Сърцето на Даниел биеше толкова силно,че едва успя да произнесе:

- Радвам се, че ти хареса !

Минаха около три седмици докато излязоха за първи път. Той я заведе на едни скали. От там се виждаше целият град. Нежно докосна ръката й и промълви:

- Винаги съм искал да те доведа на това място. Може да изгубих родителите си доста рано, но никога няма да забравя разказите на мама. На тези скали тя се е запознала с баща ми, дори му е посветила стихотворение и го е написала на една от тях. Минало дълго време докато дъждовете успели да заличат думите, но не успели да заличат любовта им.

Луната галела косите на Карина, а звездите се оглеждали в очите на Даниел.

- Чувствам, че тези думи излизат от сърцето ти и знам, че то е нежно и добро.

И така започна историята им – на двама толкова млади и влюбени. Даниел се запозна с родителите и сестрата на Карина. Обикновено семейство – приятни и мили хора, не от богаташите, които те гледат от високо. Майка й и баща й го харесаха, нищо, че беше беден и необразован, и те се впечатлиха от топлото  му сърце и любовта му към дъщеря им. Те обичаха Карина. Щом тя бе щастлива и те бяха.

Мина топлото лято и дойде есента.

- Искаш ли утре да излезем?

- Не мога Дани,утре … ще ходя на изследвания.

- За какво?

- Ами … нищо особено. Понякога сърцето ме стяга, но сигурно е от прекалено много обич.- с усмивка отвърна Карина.

Резултатите излязоха и Карина научи …

- Е,как мина, какво ти казаха?

- Всичко е наред.

- Радвам се. Толкова се бях притеснил.

Минаха още дни седмици…Една вечер когато Даниел отиде да вземе Карина от вкъщи, видя родителите й много разтревожени.

- Какво има,какво се е случило?

- Карина не ти ли каза? Тя … сърцето и не може да функционира нормално и … нужно й е друго. Иначе…

- Но тя не ми каза! Защо!? Трябваше да я подкрепя.

Сърцето му се сви. Изведнъж целият му свят рухна. Той не можеше да приеме, че човекът, който обича е в такава опасност. Защо точно когато беше намерил сродната си душа, когато всичко беше наред, тогава трябваше да научи?

Очите му се насълзиха и той наведе глава. В този момент Карина излезе от стаята си. Зарадва се когато видя Даниел.

- Е,къде ще ме водиш тази вечер?

Пианистът заведе любимата си на скалите.

- Защо не ми каза за сърцето ти? Научих от родителите ти.

- Те достатъчно страдат. Не исках и ти да го изживяваш. Операцията е скъпа,а и донор…списъкът на чакащите е дълъг.

- Карина, ще приемеш ли сърцето ми?

- Какви ги говориш?

- Виж, аз нямам семейство, което да се тревожи за мен, нямам сестра, която да има нужда от съветите ми, нямам близки, които да тъжат за мен.

- Ти си луд. Не мога да допусна да те изгубя!

- Няма да ме изгубиш. Сърцето ми ще бие в теб. Винаги ще бъда наблизо и никога няма да те забравя. Искам сърцето ми да продължава да живее в теб. Това е единственото, което мога да ти дам. Знаеш, не съм от богатите. Мога единствено да ти подаря сърцето си пълно с любов. Моля те, приеми го! Така винаги ще бъдем заедно – ще притежаваш най-важната част от мен.

Една вечер в пиано бара дойде мъж. Той много хареса изпълнението на Даниел. След като свърши се приближи до пианиста:

- Казвам се Кристиян Георгиев, хирург съм. Изпълнението ти ме завладя и ако тази вечер свириш за мен и съпругата ми ще направя каквото поискаш.

- Единственото ми желание е …

Даниел обясни всичко. Каза му за Карина, за сърцето, за предложението му към нея.

- Невероятно е,че си готов да жертваш живота си заради любовта си към това момиче – със сълзи на очи каза съпругата на Кристиян.

- Ти много ме впечетли и съм готов да направя тази трансплантация безплатно за теб ако наистина това е твоето желание.

Даниел беше чувал за вълшебствата в приказките, но не вярваше, че това „вълшебство” се случва на него.

- Оценяваме, това което правиш за дъщеря ни и не можем да ти опишем колко сме ти благодарни, ти … ти спасяваш живота й! – благодариха ми родителите на Карина.

А някъде там, едни млади хора пътуваха с кола. Чу се изсвирване на гуми, удар, писъци. Няколко живота поемаха по нов път, но сърцата им чисти и изпълнени със силни чувства щяха да продължат да живеят.

Операцията беше извършена успешно. Карина свикна с новото си сърце сякаш то винаги е било нейно. Често ходеше на скалите. Сърцето й винаги забиваше лудо когато достигнеше върха.

Така бе и сега. Тя отиде до скалата, на която бяха написани две имена: „Карина и Даниел”. Усети, че някой я хвана за ръката. Обърна се и видя … любимия си.

- Дани толкова се радвам,че не те изгубих!

Момчето й подари червена роза. Те се прегърнаха и притиснаха туптящите си сърца. След време на това скалисто място изникна розов храст, толкова красив и нежен както любовта между Карина и Даниел.

“Житейски урок”

Автор desertrose

Не знам дали е от времето, или от възрастта, но напоследък всичко ме дразни. Дразнят ме хората, поведението им, техните малки жестове. Дразни ме животът! Не мога да търпя когато се прибирам и мама от прага започва със забележките: не си си изчистила стаята, защо са ти мръсни обувките, защо имаш  четворка по български език.

Един ден нещата излязоха извън контрол. Тя пак започна да ми се кара и да ме ядосва. Разговорът се завъртя така, че тя ми каза:

- Ти постоянно ме нараняваш и ми късаш нервите! Да ме изгубиш ли искаш?

А аз не се сдържах и й отговорих :

- Като толкова ти преча, да не си ме раждала! Иска ми се да те няма!

Това може би беше най-голямата грешка в живота ми.

Затръшнах вратата и се затворих в стаята си, легнах на леглото и едва не изкрещях от яд.

След малко се успокоих и влязох в кухнята, където оставих мама. Стаята беше празна. Странно, не я чух да излиза! Огледах се и я намерих… на пода в безсъзнание! Паникьосах се. Не знаех какво да направя. Сърцето ми биеше като лудо. Мислите ми, вместо да ми помагат, се изпокриха.

- Мамо, какво ти е ? Мамо!

Тя не помръдваше. Трябваше да извикам бърза помощ. Изведнъж забравих всички номера. Всяка секунда бе от значение,а аз ги пилеех. Сковах се. Някакъв звук ме накара да се опомня. Не си спомням какъв, но се сетих да проверя в стария тефтер до телефона. Отгръщах нервно и неориентирано страниците. Накрая набрах трите цифри и успях да произнеса:

- Бързо, трябва да дойдете! Майка ми…

- Спокойно, кажете адреса ще изпратя екип.

- Моля ви по-бързо!

Качих се в линейката. Треперех цялата.

Чаках някой да ми каже какво става, да получа отговор. При мен най-накрая дойде лекар, очевидно загрижен. Нещо му пречеше да ме погледне в очите.

- Не знам как да ти го кажа. Майка ти…е получила сърдечен удар и в момента е на апарат. Има възможност…да не преживее нощта. Бъди до нея.

В този момент краката ми се подкосиха и целият ми свят се срути!

Не знаех какво да й кажа като вляза. Чувствах се толкова  виновна! Аз й причиних това, аз отново я нараних.

Отворих странно натежалата врата. Или може би не беше? Може би вината ми тежеше повече? Сведох глава и пристъпих.

Погледът ми обхвана болничното легло. Видях една бореща се за живот жена – майка ми! Тя бе отпусната и в полусъзнание. През прозореца надничаше звезда, сякаш ми даваше надежда.

- Мамо, прости ми, моля те! Не се предавай, бори се! Ти си силна. Моля те! Обичам те!

Седнах да нея и хванах изнемощялата й ръка. Погалих я, стиснах я и я притиснах до туптящото си сърце. Тя не помръдваше. По принцип не съм чувствителен човек, не се разчувствам лесно, но сега не можех да сдържа сълзите си. Съвестта ми крещеше:

“ Как можа?Тя ти е майка!”

Не спирах да обвинявам себе си. Не можех да я погледна. Наведох глава и заплаках. Аз бях виновна! Как ми се искаше аз да съм на нейното място ! Тя не го заслужава. Тя ми дава всичко необходимо. Тя прави живота ми красив, тя ме е създала, а аз как й се отблагодарих за всичките грижи, трепети, страхове и любов?

Сълзите ми капеха по ръката й, стичаха се и се губеха. Надеждата ми също. През прозореца вече не виждах звездата, даваща ми сила. Изплаших се, но не спрях да се моля за прошка.

Небето потъмня…

Взрях се в лицето й. Досега не бях забелязала бръчките по кожата й, а сега ги видях. Погалих леко посивялата й коса, една сълза се плъзна по бузата ми. Колко много неща беше преживяла тази жена, колко мъка беше белязала живота й, а аз чак сега го забелязах. Нима съм била сляпа?

- Мамо,мила мамичко,само отвори очи, само ако можеше да ме видиш и чуеш…и да ми простиш .

Усетих хлад. Чух, че апаратът издаде някакъв странен звук или по скоро страшен. На монитора се появи…права линия.

Трепнах и…се събудих! Сърцето ми щеше да изкочи, не можех да повярвам, че съм сънувала. Скочих от леглото,затичах се и връхлетях в кухнята. Погледнах на пода…

- Какво има, какво се е случило?

Видях я седнала на стола с насълзени очи.

- Мамо,ти си…

- Ужасна,знам .

Изтичах и се хвърлих на врата й, прегърнах я толкова силно, че нямаше нужда да й казвам,че не искам да я губя, че я обичам повече от живота си!

Тя беше едновременно изненадана от реакцията ми и щастлива.

- Мамо, моля те, прости ми, моля те, не ми се сърди!

Отново от очите ми потекоха сълзи. С нежната си ръка тя ги избърса,а топлите й кафяви очи нежно ме галеха.

- Хей, много добре знаеш, че колкото и да ме ядосваш, колкото и да ме нараниш, аз винаги ще ти простя, защото си ми дете и те обичам.

- Обещавам, че повече няма да ти викам, няма да те огорчавам.

- Ти все така казваш- засмя се мама – до следващия път, затова ще ми побелее косата.

Тя ме прегърна и целуна.

- Наистина оценявам какво ми даваш, какво правиш за мен.

Това бяха последните ми думи. Прималяла в прегръдката й, замлъкнах. Тя разбра всичко без да й го казвам. Тя знаеше и продължаваше да притиска до туптящото си сърце детето,което вече беше научило един от най-важните житейски уроци.